Взирам се в него. Малко ме дострашава. Потопя ли се, потапям се цялата – с всичките ми страсти, емоции, мисли, претенции, слабости, силности. Вече разполагам само с едно средство за действие, почивка, изява, самовглъбение - плуването. Ставам прозрачна като водата. Ясна, еднозначна. Мога да ти говоря как съм номер 1 и още от първите 4-5 метра става кристално ясно съм ли, не съм ли. Плашещо, а? Пределите на волята ми могат да бъдат измерени физически. Уау. Не тая, дето съм я измерила в мисловното си пространство, а оная – действителната...
А мислите...мислите ми бучат ли, бучат. 500, 1000, 1500, 2000, 2500 метра...не се отказват лесно. В един момент умората започва да ги смазва и умаловажава. Една по една, мислите започват да се мокрят и да натежават. Какво пък толкоз, че еди какво си еди що си? Има ли значение? Най-накрая, натежали се понасят към дъното. Нещата изглеждат по друг начин. Важното е да си изплувам тренировката. Другото няма значение. Всичко ще се оправи. А оправеното ще се развали. Какво има да му мислим?
Но след тренировката ще съм по-силна, ще съм дала най-добрия подарък на тялото си.
Здрав дух, здраво тяло.
mom4eto2: е, хваля се де, не като без хич. Метрите са си реалност...ходя при един треньор, дето ме подпуква леко...
donichka: аз не разбирам, не знам, ти ще кажеш :) само констатирам, че ставам някак по-лежерна и се чувствам необременена. Каква е диагнозата...100 на 100 имаш нещо на ум
Весели празници!
