"Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни – продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза."

Да можех да приемам нещата толкова философски, колкото малкия принц. Съдбата те събира с толкова хора през живота ти...Някои от тях стават твои приятели. Има такива, в които се влюбваш. Има и други, към които душата ти се вкаменява и започваш да виниш тях за това, да виниш това, което са..."Ама той/тя е такъв/такава, това не ми харесва, онова не ми харесва". Защо не мога да приемам хората такива, каквито са? Така, както Малкият принц прие розата с цялата и лиготия и егоцентризъм. 
Но без тържествената и блазнеща честолюбието саможертвена поза. Чистосърдечност и добросъвестност, нищо повече.