Обикаля дълго, докато не намери най-пустото, най-затънтено и безлюдно място. Започна припряно да човърка пръстта, докато не направи направи една прилична яма. 
Внимателно постави кокала, зари го бързо и замаха радостно с опашка. Успокоено и с видимо приповдигнато настроение се запъти на някъде. 
На следния ден се върна, разрови пръстта припряно, измъкна кокала и го изгледа гальовно. Минаха няколко мига. Този път бая се постара с ямата и отново зарови кокала. 
Това взе да се повтаря всеки ден, докато кучето съвсем не изнемощя. То не можеше да напусне безлюдната местност от страх да не изгуби кокала си. При поредното изравяне то се строполи и умря от изнемога и глад. 
Нещо като заключение: Спомените са си спомени. Нека си стоят заровени в миналото. Настоящето си е настояще. Нека не го лишаваме от възможността да бъде изживяно заради страха.