Късно е. Не мога да заспя. Нощта безмълвно е вторачила в мен огромното си тъмно око. Усещам хладния и дъх по кожата си.

Това ме връща в настоящия миг. В леглото, което ме е притиснало към себе си с куп одеала. Някога вярвах, че е омагьосано и ме пази от тъмните сили на мрака в стаята, но сега ми се струва един стар скрибуцащ натрапник.

Минутите се въртят в кръг. Отдавна са свикнали да крачат равномерно, в постоянен такт.

Усещам в устата си неприятния вкус на прегорели спомени. А и безсмислени...

Тишина. Смолиста, необятна тишина.

“Пук!”